Не се сбъднаха плановете ми за коктейли с диня тая вечер, ама какво да се прави...

Научих се да приемам нещата такива, каквито се случват, и когато не ми харесват, да стискам зъби ( то и за тва съм с два по-малко вече) и бързичко да гледам да изпия горчивата чаша.

И за да не остане горчивия вкус от тоя ден, Атлантик се грижат да ме вдигнат на пухкав розов облак, където, като също тийзърче от ICQ 5 да попушвам лекичко и да шепна Чил Аааауууут...Чил Аууут....

Гореща вана, приятна музика и ако имаше и едно вермутче, щях да повярвам, че съм в Рая, както се казваше в едно стихотворение. То в него се говори не за вермута, разбира се, още никой не го е възпял, доколкото знам, хм, може би чака мен, а за "щях да повярвам, че съм в Рая, ако не беше..."


Пак някой е забравил да завърти кранчето и думите се леят като ниагарския водопад. Мама казва, че съм се хванала за книгата на прощъпулника. Ми хванала съм се я, кой знае какво съм си казала- пуу, ама че тънко книжле, аз мога да изпиша 100 пъти повече.


А после казват, че бабините вярвания били глупости. Глупости ли- елате ме вижте с каква скорост пиша 24/7. Е, вярно е, че понякога може и да се получи някой текстов отпадък, ама тва са рисковете на професията и орисията.

Ако прочетохте внимателно, аз съм си казала не "колко по-добре мога да напиша книгата", а "мога да изпиша 100 пъти повече", което не гарантира качество. Или поне не всеки път;) 

Розови цветя си имам, трябваше да ми красят кухнята, ама ние като не седим там, за какво само да се хаби хубостта, викам, тук ще ги сложа, да ми пречат, оп, не, да ми красят.

Дано да не седят до Нова година, както обичам да постъпвам с цветята. Ама то е от любов, да не мислите, че е от мързел да ги изхвърля, абсурд!

Само не разбрах къде изтече тоя ден... И знаете ли, аз си събирам емоции, а не спомени. Картинките избледняват в главата ми прекалено бързо, за да има място за нови, а и гимпа да не се претоварва. А така, за усещания място колкото искаш. После само цък и отново съм чилаут като тая вечер или така размазана като в оня горещ летен следобед, дори да е минус 100 градуса навънка.


Някой беше казал, че будистките монаси учат с години как да стигнат нирвана. Да дойдат, аз ще им обясня за две минути! И даже и ориз ще има направя, да не са капо, да се разкарват от там до тука за две минути.

Някой трябва да ми натисне стопа, щото не знам колко място има на сървъра на блога, да не взема да скапя положението...

Но за да е всичко прекрасно и чудесно, и няколко снимчици ще постна, съвсем една завършена чилаут приказка да се получи. А и знам ли, след време може да ми се искат само снимките да видя, а не да чета четири километра думички...

Много готино!!! :))))
Ако срещна будистки монаси, непременно ще ги пратя при теб ... междувременно и аз може да се пробвам да им демострирам някое и друго нирванично състояние .... колко ще вдянат си е друг въпрос, ама карай ....:))))
Е, да не забравяме и в коя страна на коя георгафска ширина се намираме ... тук, историята не беше срещала много будистки монаси доскоро ... откакто получиха широко разпространение на запад, взеха да се мяркат и тук .... няма нищо лошо де, на мен са ми много симпатични .... :))))

Чил аут ,скъпа,да ти налея вермутче?