Изведнъж ме заля оная много приятна носталгична вълна от спомени. Все едно пуснах много стар и любим филм с позабравен саундтрак.

Този път епизодът беше със заглави Групата и сценичната треска ме обзе отново на средата на хола.

"Не пей както пееш в хора, а както си пееш в къщи" - много лесно звучи, ама когато сърцето ти е в гърлото, защото току що си разменил първите си думи с хора, за които допреди това си мислел, че са нерални, не е много лесно изобщо да правиш нещо друго, освен да си казваш на ум "дишай-издишай".

Същият човек, който ми каза това тогава, сега се занимава със софтуер в международна компания и също като мен пее вкъщи.

Дали не изживяхме петте си минути слава тогава?

Тръпката, вълнението, репетициите, кога изобщо намирах време за всичко, не знам.

Защо никой от нас не продължи да се занимава с музика?

Това всъщност няма никакво значение вече.

Сега са важни само bitter sweet memories, Ник Кейв и Хенри Лий.

За всички от тогава, на хълма, от който се виждаше целият град....

А за забравилите текста - цък тук