Поемам въздух. Затварям очи и песента звучи в главата ми. Лекичко изпускам въздух преди да запея.

Гласът се понася леко нагоре и опира в тавана. Връща се обратно и залива цялата стая.

Усещам трептенето в главата си, в челото. Представям си как звука излиза още от диафрагмата ми и като тънка стъклена нишка стига до черепа ми, леко се завърта там и започва да струи през цялото ми лице.

Поемам отново дъх и ниският тон кара гърдите ми да вибрират. Звукът се завърта долу, в корема, отново тръгва нагоре, но опира в небцето малко преди да излезе навън.

Чувам в главата си тригласа, виждам пред себе си най-умелите ръце - онези, които извличаха и танца на игликите, и караха зимата да свисти през устните ни.

Усещаше се енергия. Тя я даваше на нас през ръцете си, а ние я превръщахме в звук.

Липсва ми. Поне записите ми да бяха тук.

---

Повехнала слава и минали дни. Боли ме. Не мога да върна времето назад.

концерт. Мен като ми се доиграе и отивам на театър:)

когато ходя на концерт. Искам да се кача при тях...

... Тогава си вземи и кой да те утешава, или някоя бивша (колежка), с която да си плачете заедно.

бивши колежки около мен, никак нямаше да тъгувам. Но няма, а не мога сама да пея на шест гласа.

В хор ли си пяла преди? :)

....

и на мен ми се пее понякога, пея си вкъщи с радиото.. :)

всеки ден, по улицата, на работа, у нас, заспивайки... но не е същото...