Сутринта се събудих с изтръпнала до рамото ръка. Докато се опитвах да приобщя отново десния си крайник към тялото, си мислех, че вече е към девет и имам един час за съботно кафе и лиготии преди да започна работа.

Кихнах.

Продължих да размърдвам пръсти, да разтривам бицепс и да се чудя как може останалата част от човечеството да спи спокойно, само аз да се самонаказвам с изтръпване.

Пак кихнах.

Протегнах се съботно, станах и погледнах часовника. Чудно. Седем и четиридесет. В събота, бе. В събота! Естрелчето стана в осем без двайсе в събота, бодра като кокиче.

Кихнах отново. Преглътнах малко трудно.

Направих си кафе, пуснах телевизора, включих компютъра, влязох в блога и едновременно с това се зачетох в притурките на Капитал.

Пиех кафе и кихах. Пушех и кихах, преглъщайки все по-трудно.

Малко преди десет усетих онова странно чувство в главата, което винаги ме кара да си мисля, че съм болна от менингит. Не знам какво е усещането, но аз така си представям определението "възпаление на мозъка".

На обяд вече имах приятно жълт цвят на лицето, а буквичките по монитора танцуваха бясно.

Кихах и подсмърчах.

"Стегни се", каза ми той. "Не обичам да те виждам така".

Аз се стегнах... но само, за да възпроизведа поредната котешка кихавица.

Казват, че кихам много смешно. Не знам, в този миг ми бучат ушите и не мога да се чуя.

След обед едвам държах очите си отворени, а клавиатурата изглеждаше толкова далече, че едвам я достигах в върха на пръстите.

Спомних си за едни отдавна забравен ефералган. Изпих два, направих си второ кафе и изпуших поредна цигара, само за да си докажа, че не съм толкова зле, че да не ми се пуши.

Загасих я наполовина. Кихайки.

В шест следобед Естрелчето реши да се хване в ръце. Леля Пена даде два лимона, лудата мацка от първия магазин даде едно кисело мляко и така се оформи най-противеречивата вечеря в живота ми.

Две купички, с две лъжички. Мед с лимони и овесени ядки с мед.

Няма по-странно усещане от това да ядеш сладко-киселата имуностимулираща бабина рецепта. Хем кисело, хем сладко. Хем настръхвам от лимоните, хем ми се свива гърлото от сладкото.

Като всеки уважаващ себе си непочитател на разделното хранене, след като се имуностимулирах с мед и лимони, преминах към унищожаването на овесените ядки.

Кихнах.

От как Активия почнаха да се наричат "кисело мляко", съм забравила вкуса на истинското. Много кисело ми се стори и съвсем се вкиснах.

Сега отивам да спя.

Кихнах.

Наздраве. И утре да си като нова. Лимоните са полезни, много, да знаеш :-Р

ама никак не се чувствам като нова... по-скоро като стара и мнократно употребявана...Ах, ах, мрън мрън, горката аз болна звездичка...

(Не съм толкова зле де, но никак не се чувствам като лаленце...)

Shall work!

които ще (про)работи, ще съм аз, че ме чака един епохален труд да пиша:(

ми виртуална подкрепа от мен.

P.S. Май обаче наистина има нещо гнило облечена с какво си спала онази вечер :-Рррр

Когато свалих долнището на нощницата, ми стана малко хладно на голия гръб. Може и от това да съм настинала;)

*THUMBS UP*

... по-гадно е да пушиш и да хълцаш.

е само на момента. Но хълцането не води до висока температура, обща отпадналост и суицидни наклонности, Инуендо.