50 000 души гледаха втренчено ръката на Джеймс, положена на грифа на китарата. Ръката показа перцето от едната страна, завъртя го от другата, показа "дяволските рогца", после среден пръст. Другата ръка се появи, удари непослушната и пръста отново се превърна в рогца. 50 000 души не смееха да дишат, за да не пропуснат нещо.

"Дори в средния пръст имаше страшно много любов", уместно коментира някой под нечий металика - пост.

Ларс попита риторично "Само аз ли си мисля, че девет години е прекалено много време"?

Трохильо каза "благодаря" на български, а зад него се вееше нашето си знаме на техните барабани.

Зад нас седеше детенце с изпадали млечни зъби, с черна тениска и бинокъл. Баща му го учеше как да прибире средния и безименни пръст, да ги задържи с палчето си и да вдигне ръка към сцената.

Пред нас момче и момиче седяха прегърнати през целия концерт и тъкмо си мислех какво ли правят там, когато и двамата се обърнаха. Видях очите им и разбрах, че те си имат техния металика-момент, по техния си начин.

А между момченцето и влюбената двойка едно момиче беше щастливо, че има кого да прегърне докато пее Nothing else matters и чие рамо да удря еуфорично в началото на Wherever I may roam.

Звучи вълшебно.. Благодаря.

Ти си знаеш... :)