Снимката беше не заради хубавите очи на детето, а заради дъжда по стъклото и тъгата в погледа. Цифрите - категорично по-важни от 5:51:51 половин година по-късно.

Едно стимулиращо „не“, което всъщност беше „да“, защото поне знам как да задавам въпроси, беше началото на първия ден от остатъка на живота ми.

„Усмихни се“

Стиснах зъби, за последно. Щях да се усмихвам и смея с глас малко по-късно, но все още не знаех.

Два дни по-късно предположението, че всичко е наред, се оказа безпогрешно вярно.

Една година по-късно стоя вече шеста минута и не мога да довърша изречението, защото е прекалено хубаво и прекалено много, за да ми стигне мястото преди точката,,,

и ги слагам бавно на масата, строени като войници, но по-хаотично, защото са подредени, в очакване.
с ръка ги пълня с лед, ...и ето онази в края на масата остана без лед, но....
липсва само...

Не довършвай изречението, да си знаеш, че има още.