Изневиделица намерих, тъкмо по никое време, шума на морето. Три часа, замислена за коледната елха, пътуването до вкъщи и всичко останало, слушам ли слушам и ме е страх да затворя браузъра, сякаш морето ще спре да съществува.

Малко налудничава комбинация се получи, но в края на специално тази година е възможно всичко.

Пак ще затворя вратата зад гърба си, за да си взема почивка от живота си. Десетте дни в края на годината като онези пет, дадени на непомнякоя богиня, за да роди децата си.

Върху нея тегнело проклятие да не може да има деца в нито един ден. Но някой от боговете се смилил над нея и дал пет дни, които не се брояли никъде, за да може жената да си има деца.

Деца, които, много вероятно, 18 години по-късно с трясък са затворили вратата на дома си, сметнали че могат да плуват свободно, без да вярват на приказките за подводните камъни, бурите и корабокрушенците.

Всеки върви по собствения си път, без значение какъв ни се пада. Само бабите трудно разбират, а уж казват, знаели всичко.

Делегирах всичките си задачи на останалите без работа по празниците, другите сме притаили дъх в очакване на чудо.

Без очаквания, като никога, без предчувствия и с единственото желание, като преди - да крещя, да плача, да скачам, да се смея, за малко, в края на годината.

mirrar al cielo y dar las gracias

Украсявам елхата и отварям куфара. Започва път от моя праг...