На главната прашна улица в София, докато другите се надвикваха по телефоните си, ходеха неумело на високи обувки или бутаха гордо количка с близнаци, седнах незабележимо на пейка с гледка и музика и изпих май първото си смислено кафе откакто не пуша. 

Витоша в сняг, а аз с обувки, с опакован подарък под мишница и отнякъде евъргрийни. 

Момент ин тайм, не смеех дори да дишам, за да не повредя нещо. 

После внезапно всичко се размести, свърши и отшумя. Просеща луда обиди музиканта, телефонът ми звънна, музиката спря и си допих кафето в един и същи момент. 

А можех въобще да не обърна внимание на мига :) 

Не, не можеше, нали?