Трезвената ни като маруля група ;) надигна телеса от стъпалата пред катедралата на Свети Стефан и и тръгнахме с песен на уста и фотоапарат в ръка към следвщата забележителност- рибарските кули.

Интересното на Будапеща е, че историята на града може да се раздели на две – преди Световното изложение от 1896 и След това изложението.

Преди изложението половината от забележителностите не ги е имало. Метрото, рибарските кули и още куп неща са построени по случай Изложението, за да се впечатляват чужденците.

Точно както Айфел е направил кулата в Париж.

Та рибарските кули нямат собствена история. Там е имало пазар за риба преди столетия и на някой от организаторите на изложението му е хрумнало, че може да направи красива крепост на това място, за да има на какво да се катерят и снимат туристите след сто години.

Нека поясня, че разказвам всичко това с много миличка и сърдечна интонация, да не си помисли някой, че това е сарказъм. Не, не е. Работата, която са свършили тези хора около Изложението е достойна за уважение и показва как ако всички се хванат в ръце и имат ЕДНА цел, могат да се постигнат чудеса.

Да не се отклонявам.

До рибарските кули стигнахме с автобус, за който, разбира се, тичахме. Изобщо, всеки път, когато трябваше да хванем градския транспорт, трябваше да тичаме.

Като по чудо всичките пъти успявахме да се накачулим на автобуса/трамвая/метрото всичките 16 човека без някой да остане на спирката.

Последният ден, когато програмата беше далеч по-спокойна и бяхме на спирката на време, ни се искаше да се отдалечим, за да потичаме отново, ей така, по традиция.

Пак се отплеснах. Рибарските кули. Построени са на хълм, до тях е един от замъците на унгарските крале, има зелена поляна с цветя, на която ни се искаше да поспим. Не можахме.

Имат си и красива порта с орел над вратата и малко бронзово копие на рибарските кули с надписи на брайл.

Пак фотосесии, пак смехове, че всички носехме едни бели найлонови пликчета с вода, чипс и други стоки от първа необходимост, та се чудехме къде да ги заврем, уморени усмивки – туристи му викам аз на това, първо качество.

На път към следващото преживяване минахме покрай една стара къща с много забавна мазилка, на едни квадратчета, едни ромбове в синьо и жълто- красота.

Оказа се, че искали наскоро да я реставрират и се заели да махат боята от фасадата. От долу се показали тия прекрасни ромбове и цветове, които си седят така прекрасни от 14 век насам. И така я оставили.

Почивката от дългата разходка из рибарските кули, замъците и полянките беше в автобуса към следващото и може би най-впечатляващото за мен място в Б-ща – Тропикариумът.

Намира се на 40 минути път от центъра на града, в огромен мол и е приказно.

Аквариумът във Варна да ме извинява, ама има какво още да научат. Стъклата на аквариумите в първата зала са увеличителни и рибките са ей такива рибоци, да можеш да ги видиш като хората.

Имаше малки тропически ( и предполагам силно отровни) жаби в зелено, синьо, лилаво и червено, които, ако не скачаха, щях да се закълна, че са гумени играчки.

Имаше зала, в която беше като в джунгла. С растения, лияни, дъжд и тропическа буря, крокодил и мармозетки по клоните, чиито опашки опираха в главите на хората.

Върхът на всичко обаче беше стъкленият коридор, който минаваше по дъното на аквариум, в който плуваха съвсем истинска акула, скат и най-красивите тропически риби, които съм виждала.

Ако сте гледали „Търсенето на Немо“ - ей такива същите рибки, в същите ярко сини, жълти, лилави, неонови, всякакви цветове.

В коридора се чуваше съвсем лека музика, като в научнопопулярните филми за подводните светове и все още се чудя коя сила ни накара да излезем оттам.

И тъй като вчера качих окончателно всички снимки, а и четвърта част поред една снимчица не съм показала, ето няколко от тропикариума. Обещавам тържествено накрая да има пост само със снимки:)

В търсене на Немо

Тропическа фантазия

Челюсти;)

Снимки: Естрея и ко.