Злоупотебряваме с думите. Говорим, пишем, пак говорим, пак пишем. "Общуваме". Колко често казваме неща, които не мислим или казваме неща, които знаем, че искаме човекът отсреща да чуе.

Случвало ли ви се е да не ви достигат думите? Да не можете да намерите начин да изразите мислите си. Речникът ви да е прекалено беден, за да опишете всичко, което мислите, така, че бъдете разбрани ПРАВИЛНО.

Обичам да говоря, а още повече обичам да пиша. Яд ме е обаче когато думите са прекалено еднозначни, за да изкажат всичко. Или пък с времето са натрупали толкова много смисъл в себе си, че вече никой не се сеща за оригиналното значение, което пък, то, оригиналното значение, е единственото, което искате да кажете?

Хората са изключително доверчиви същества. Могат да бъдат излъгани толкова лесно. С думи. Не ми говорете за очите, по които си личало или по делата, по които се познавало.

Приятелите се сприятеляват с времето. А когато през цялото време са изказвани неистини и действията, по които уж трябва да се познае истинският приятел, са плод на добре премерени сметки, тогава какво?

Тогава почваш да искаш да мълчиш. Да жумиш. Да стоиш на тихо, сам и затворен в себе си.

Гласовете обаче не стихват. В главата продължават да се редят диалози, да се създават ситуации, да се преиграват, продължаваш да си правиш СМЕТКИ за това как би трябвало да се държиш, как ЩЕ се държиш следващия път.

Би било нелепо да кажа точно сега, че пестя думите и ги използвам разумно. Точно на мен не би ми отивало. А така ми се иска да казват за мен: А, да, онази, мълчаливата.

Само че тогава няма да съм аз... или по-скоро... ние в мен...

мн лошо, ако човек има беден речник. моя някакси е такъв - а съм чел мн мн книги, като за възрастта ми. мога даже да ти копирам :), веднъж ги "споделях" с Кенди, хехе. та.. аз все съм грешно-рабран от хората. едно, че не мога да се изразявам достатъчно добре (като говоря съм мн зле), и друго, че те ме разбират по погрешен начин.. тъпо..