Хълмът, от който се виждаше целия град...

Всички, тръгнали оттам, си приличаме безобразно много. Мислим еднакво, спомените ни са еднакви...

Като деца на една и съща майка.

Тогава не вярвах, че ще е толкова важно. Любовните ми разочарования, приятелствата, разделите, смъртта и щастието.

Няма нещо от това, което да не е оставило следа в мен.

Въздухът, който сме дишали. Горещината и сухият студ. Изпушените тайно цигари. Горещият шоколад и разтрепераните ръце, с които поисках огънче.

Даде ми, без да знае, че след години ще говорим спокойно. Без аз да мога да го повярвам.

Събрани в черния тефтер мисли. Чувам гласовете ни, когато погледна натам.

Последната среща преди тя да замине. Много далече е, а в същото време е с нас.

Ние сме това, което сме благодарение една на друга.

Всички спорове останаха в миналото. В настоящето - само опитът и очите, в които се оглеждам в минало време.

Извикахме спомени, които сега само ни усмихват. Ролите се смениха, пътищата се разминаха, но оставаме все ние.

Да запазиш детското в себе си означава ли да не пораснеш?

Или пък напротив - означава да пораснеш разумно и смело, защото има на кого да се опреш?

мисля,че знаеш правилния отговор...аз лично го долавям между редовете....
не,да запазиш детското в себе си не означава,че не може да пораснеш...
и с две ръце гласувам да пораснеш смело,да не губиш себе си и да имаш на кого да се опираш...и понякога да се вдетеняваш,защото всеки носи детето в себе си:))

мъдрост.
Мнозина са призвани ,но малцина са избарни...

Трудно допускам други хора до себе си, такива, които не са дишали горещия въздух и не топлили ръцете си с чаша бульон...носталгично-меланхоличния призрак се върна...

получава така, че не човек съхранява детското, а то просто се оказва по-силно от зрелостта.

четейки те, си припомних един спор от студентските години. тогава спорехме дали тези дето се движат по течението, не се стараят да вникват в големите теми, избягват да се предават на дълбоки чувтва ... са по щастливи.
не се разбрахме, което не бе и важното в онзи спор по етика

знаеш ли как ми се иска понякога да се нося по течението,а? И как знам, че никога няма да съм щастлива, ако го направя. Ако изобщо мога, разбира се...;)

те на хубавите деца все ни се иска да се носим по течението, барем за разнообразие
varietas dilectas са рекли древните, тъй че може се пробва, барем за разнообразие;)