На средата на цялата лудница поредното спасително пътешествие се изпречи на пътя ми и нямаше как, а и нямах никакво намерение, да му откажа.

В тези три дни си имах (почти) всичко.

Чудесен хотел, френетично-забавна компания, малко работа, че то без нея ми е празно, много зелено, планина, народни песни на поляна,

следобедно капучино басейн и много, ама наистина много завои.

След първата порция завои се озовах тук:

Като входа без врата. От моята страна сянка, от другата – слънце. Един камък стана свидетел на новото ми откровение.

Втората порция завои ме заведе на дъното на един бъдещ язовир, във водите на най-прекрасно студената река от лагера в Рибарица насам.

Третата серия завои ме качиха до рая.

Вечерта завърши така, че да не спра да се усмихвам поне до следващото чудо....

P.S. От Пазарджик до София няма бензиностанция на ОМV, което може да провали плануваното ядене на сладолед, но пък банкоматите на ПИБ работят нормално. А и тез домати винаги са червени:)

за жалост остават такива само докато траят. Ето това не им харесвам! :))

съгласна много. Натрупването на спомени и положителна енергия правят следващите слаби моменти много по-поносими и бързосвършващи. Важна е нагласата, в крайна сметка:)

погледнато от тази гледна точка - да.

имах предвид, че все пак са спасителни... и рано или късно, когато изпуснеш въздуха на спасителната жилетка - ако не си се научил междувременно да плуваш - потъваш :Р

виж сега. Спасяването на давещите се е в ръцете на самите давещи се. А и мисля, че всички излязохме на плажа с кокосовите палми и се печем напоително вече, нали?;)