След края на голямата почивка от себе си трябваше да си припомня коя съм. Затова се връщах толкова шеметно назад.

Поизбледнелите спомени, натикани в чекмеджето между кориците на черния тефтер, трябваше пак да върнат цветовете си.

Пожелах си преди време да съм отново на 17, мислейки си, че е невъзможно. Не познах.

Трябваше да се върна до място, което познавам, защото бях объркала посоката, да се успокоя, да пийна едно мартини и да разгледам картата отново.

Хубаво беше, отпускащо някак и в същото време зареждащо.

Сбогувахме се с миналото ми както подобава, за последен път се обърнах назад и усмихната, със слънчеви очила, бяла рокля и сламена шапка „започвам път от моя праг“.

Обещавам да пращам картички, най-доброто предстои.