Все още имам мускулна треска на ушите от смяната на налягането, а стъпалата към петия етаж, на който се помещава офисът ни, даже не ги и усетих.

Няма случайни неща, са казали умните хора. И са прави. Защото подобрените ми физически способности и влошеното здраве на иначе красивите ми малки уши се дължат на едно магическо име- Будапеща.

За съществуването на този град знам точно от както се помня, защото моя тате и Харитон са ходили до там три пъти на събор, като единият път тримата, заедно с мама, се прибраха на стоп с ТИР, защото Харитон се беше повредил в един проливен дъжд.

За Будапеща знам, че мама се е разхождала по улиците му в началото на нашия преход с „две шепи пари“ и накрая не си е купила нищо, защото не е могла да възприеме многообразието, което тогава е царяло там. Тогава тук продаваха метли в хранителните магазини.

Разказвам всичко това, защото нашето пътуване до Будапеща много прилича на това на родителското тяло.

Пътуването до там

Тихо, кротко и почти спокойно. Почти, защото аз и една колежка се опитвахме да не се разкрещим истерично пред проверката на багажа, защото и за двете ни последното пътуване със самолет беше толкова отдавна, че сме забравили как става.

В нашенската част за изчакване на полета има помещение за пушачи, за което споменът ме връхлетя с все сили няколко дни по-късно, но за това- после.

Идилично прелетяхме за по-малко от час разстоянието от София до Будапеща, младежът се скъса да снима, аз се скъсах да се прозявам нарочно, защото ушите ме болят зверски от смяната на налягането, ядохме вафли, омазахме се с шоколад до ушите с момичетата и изобщо си живяхме чудесно.

Будапеща от самолет вечерта не може да се опише. Ако някой намери думи- моля.

На летището ни посрещна този-който-ни-посрещна ( няма да ви кажа как се казва, пък на!), ние му носехме подарък, а той ни беше подготвил тридневен маратон, за което сърдечно му благодаря. Ще кажа после защо.

Градът

Някой уместно го беше определил като град с исторически център и панелени покрайнини.

Метрото е най-старото на континентална Европа, пред него е само лондонското, ама тия на Острова не се броят. Аз обичам метрото. Бързо е, точно е и е изключително организирано, за разлика от наземния градски транспорт, който се влияе от задръствания, сняг и 56 държавни глави, за които обаче ще кажа после.

Будапещенското метро обаче ме отчая до крайна степен. Нито разбирах имената на спирките, нито можех да видя имената им с очите на човек, пял в хор, ако ме разбирате;)

На третия ден обаче нямахме никакви проблеми и докато някои от нас се киснеха в минералните бани, други се разхождахме смело из центъра и безпогрешно се прибрахме в хотела на цели 9 спирки от първоначалната точка, с две смени на линиите:).

Човекът-който-ни-посрещна ни беше подготвил освежаваща вечерна разходка из Будапеща като за добре дошли.

След като ни разби с мостовете над реката и вечерния дунавски бриз ( на реката може и да не се казва бриз, но не знам как иначе се казва), се качихме до една планина в Будапеща ( не се пулете, те наричат планина всеки хълм, защото си нямат истински такива) и ни остави да реем погледи над нощния град докато поемахме с пълни гърди свежия въздух и се смеехме, че пушачите прибрахме в малкия си джоб непушачите докато се изкачвахме нагоре.

В Будапеща си имат много паметници на признателност към съветската армия- освободителка. Тяхната история впрочем е много близка до нашата, но да не се отплесвам.

Та след промените, повече такива признателни паметници са претърпели леки модификации. Този на върха на хълма е представлява една бойна руска кака – медицинска сестра, с палмово листо в ръка, символ на мира.

Дали от падналата вечер или от развинтеното ни въображение, но руската медицинска сестра с листото ни заприлича на мацка с перо ( или две мачете, версиите се разминават) и докрая тази жена така си и остана – каката с перото.

Фигурите под нея, които са представлявали съветски военни, са съкратени до две – спортяги с препаски и факли в ръце и в общи линии паметникът има приличен вид.

Разказът ми обаче взе да се проточва, а като знам какво става по-нататък, едва ли ще свърша бързо, викам да спирам до тук, да сложа едно

Край на първа част

и да стискаме палци, че скоро ще намеря време да допиша, да не стане като със снимките, от които качих половината, а другата половина все още чакат.

... един човек-който-ме-е-поканил в Будапеща от няколко години и аз не само, че му отказвам все (по финансови и някои други причини), но и не му пиша напоследък ... ще взема да се стегна да му пиша тези дни, че .. де да знам, догодина може да ми стигнат паричките :)))))
Хайде стискаме палци и чакаме продължението :))))