Какво се случи до сега

Понеделник сутринта. Събиране на багаж, дай ми това, къде ми е четката, на кой са обувките в коридора и други традиционни подмятания огласяха нашата стая.

Огледахме се за последно, казахме чао на охранителя с каавето, преброихме се и тръгнахме вкупом към метрото по път към летището.

Спряхме да хапнем в мола до метростанцията и до като се чудехме кой какво ще яде, човекът-който-ни-посрещна проведе един много интересен разговор на унгарски по телефона.

Както така си говореше, изведнъж попита за името и фамилията на двама от нас. Облещих се. Не ми хареса изражението на лицето му.

Затвори. „Полетът ви, мили мои, се отлага за утре пет сутринта“. Ние- ??!?@##?!&*$%@!?@

Нали знаете колко е ужасно да се настроиш да пътуваш, пък после- йок. Не че не ни хареса в Будапеща, ама на всички ни се прибираше вече.

Нямаше как. Примирихме с предстоящото нощно висене на летището, върнахме багажа в хотела и тръгнахме на непланирана разходка из Будапеща.

А, да, обяснението за забавянето беше – мерки за сигурност. Да, да, същите онези сладури-президенти на 56 държави кацаха и отлитаха на воля, а ние трябваше да ги изчакаме да се изницат всички.

Лошо няма, стига в Будапеща да не беше паднала бомба. За сега- само преносно.

Отидохме в центъра, където ни посрещнаха тишина и хора със знамена. Беше още обяд, но вече се събираха до Парламента, за да отбележат годишнината от революцията.

Навсякъде имаше полицаи и се чуваха сирени на патрулки. Аз лично се скапах съвсем когато стояхме на брега на Дунава да си починем. На бетонения перваз имаше залепени двадесетина чифта метални обувки всякакъв размер.

В първия момент ми се стори много мило и аха-аха да тръгна да се снимам, неприятно чувство ме прободе в стомаха. Допитах се до човекът-който-ни-посрещна дали това не е място обгърнато от ужасяваща история за самоубийци и удавници.

Не, каза той. Аз си отдъхнах.

Пак той: На това място са разстрелвали евреите през Втората световна война. Преди това са им сваляли бижутата и всичко по-ценно, което са имали, включително и обувките.

Тръгнахме почти веднага.

ПО крайбрежната алея нямаше хора. Само полицаи. И разбрах на живо израза „Напрежението се усещаше във въздуха“.

Разгледахме с една зъбчата железница Будапещенската Бояна и се върнахме отново в града, за да вечеряме.

В трамвая човекът-който-ни-посрещна прилежно ни обяви, че на площада, на който бяхме преди два часа, полицаите са използвали водни струи, за да разгонят протестиращите.

Влязохме в най-големия мол с най-големия закрит водопад. Ядохме. Искахме да си ходим, но охраната на централния вход не ни пусна. Бяха затворили по-рано, защото младежи със знамена искали да влязат в мола, но поради страх от ексцесии не ги пуснали.

Качихме се до последния етаж и през градината на покрива искахме да излезем от друг вход. Горе се чуваха само полицейски сирени, а две пресечки по-нататък унгарците искаха ново правителство.

Намерихме изход, хванахме метрото. Мотрисата мина без да спира през централните спирки, защото полицията беше използвала сълзотворен газ срещу протестиращите.

Взехме багажа и в десет бяхме на летището. Можете да си представите, че френетичната лудост ни беше обхванала много сериозно и се спуквахме от смях за глупости.

Дойде време за чекиране, наместване в самолета и едночасов сън до София. Събуди ме напрегнатия глас на пилота, който говореше нещо на унгарски, a светлините на София се виждаха под мен.

I have very bad news, рече пилотът, а на мен сърцето ми се качи в гърлото, едвам се сдържах да не се разкрещя и си спомних едновременно за нашите, за живота ми и за всички филми със самолетни катастрофи, в които пасажерите умират сред писъци, кръв и ужасни болки.

„Има мъгла над София, над Бургас също и не можем да кацнем. Връщаме се в Будапеща“.

Не ми останаха сили за емоции. Гледах се отгоре и се опитвах търпеливо да изчакам цялата лудост просто да свърши.

Погрижиха се за нас чудено. Дадоха ни два пъти по четири евро, за да не умрем от глад през осемте часа, в които стояхме в зоната за излитащи.

Там няма зона за пушачи, за разлика от летището в София. Но пък има два фрий шопа с много, ама много цигари.

Четирите евро на човек стигаха или само за сандвич или за чипс и мляко.

Избирай.

Как минаха часовете, не знам. Спах. Разхождахме се с мооогооо бавна крачка из магазините. Въздух нямаше, климатик също. Тениските ми бяха в багажа. Пушихме в тоалетната, играхме карти, научихме на изуст книжката с история на Унгария.

Разплаках се когато най-сетне, в пет следобед, с 24 часа закъснение, кацнахме в София.

А после когато зелените цветенца на всички, с които пътувах, започнаха да се появяват в кюто, исках да изпея одата на радостта на четири гласа.

* * *

На следващия ден разглеждах сайта на авиокомпания Skyeurope. До Париж и обратно само за 60 евро....

На два пъти съм пътувала с тях до Германия. НИКОГА ВЕЧЕ!!! За сметка на това екскурзията ни в Будапеща беше разкошна. Късмет имахме явно.

Лилави и симпатчини самолетчета имат иначе;)