Тъкмо вчера си мислех с радост, че тази година сатурновата дупка ще ми се размине, ще доживея спокойно до рождения ми ден и още по-спокойно ще го отпразнувам.

Да, ама не.

Днеска с пълна сила необоснаваната меланхолия ме завладя, обсеби, обгърна и повлече надолу към онези места, които се надявах да не видя повече.

Отново искам да седя на тихо, да мълча, да не виждам и да чакам времето да ме отминава.

В същото време ми е адски миличко всичко, доплаква ми се само от поглед и се нося на любимия ми чилаут облак.

Не обичам да усещам напрежение. Невидими очи, които са се впили в мен и следят всяка моя стъпка. Ако имах пръстен на врата, щях да имам поне задоволително обяснение за състоянието си, но аз нямам.

Ще ми се да събера всичките си малко приятели на едно място, да стоя в ъгъла и да ги гледам как се забавляват.

Всъщност, няма значение. Ще поседя и ще си помълча:)

И моята Сатурнова се обажда..
Може ли да поостана и да помълча с теб ?

....:)

Само една усмивка на мълчащите, .... ако може и ... млъквам и аз! :)

тежичко е, но няма мърдане. . . Отдай се на чувствата си, следвай потребностите си, колкото и странни да ти изглеждат. . .И това ше мине, ама е зор - нали току що излязох от моята дупка :))

на сатурнови дупки. и аз тъкмо усетих моята...

учудваш ли се още?;)

...:)