Както си пеех песничката от "Море от любов", идеята ме тресна по главата толкова силно, че за малко не си глътнах цигарата (ех, Кестнер, вдъхновение мое).

"Идеята" е за романтичните жестове.

Някъде от около 11-годишна започнах да си мечтая за съвършената среща, за съвършеното обяснение в любов.

С годините основната идея малко се променяше, допълваше, сложих й и саундтрак и изобщо - стана една чудна мечта, която само чакаше да бъде сбъдната.

На няколко пъти почти я изпълних. Разни хора ми пееха някакви неща, посвещаваха ми някакви стихчета, пишеха музика за моите думи.

После всичко остана в дебелия черен тефтер, покрито с праха на разбитите сърца.

И също както в "Уилоу", събраният с годините прах от разбити сърца накрая проникна във всяка клетка на тялото ми, за да заобичам безпаметно.

И тогава песните изчезнаха от главата ми. Събираните с години стихчета станаха ненужни, плоски и недостатъчни.

Сценариите за погледите, репликите, движенията и дрехите избледняха.

Думите, казани от друг, вече не ми помагаха. Те не бяха моите думи и не виждах смисъл да ги повтарям.

Сега знам, че когато Стиви Уондър пее "I just call to say I love U", не го е изпял, за да може някой да ми го изпее по телефона, а защото е бил влюбен в жена, на която се е обадил, за да й каже, че я обича.

Той нея. А не "другия" - мен.

Сега е лесно. Сега нямаме нужда от думи. Само поглед е достатъчен. И прегръдка.

Е, понякога Стиви вдъхновява да се обадим на хората, които заслужават да чуят "Обичам те".

романтика + реализъм = love actually :)

Реализъм не ми се вписва с романтиката. Освен ако реалността не е романтична. Всичко зависи от начина, по който искаме да виждаме нещата.

Някой порасва и този някой научава все по-добре най-важния урок в живота. А именно, как да обича.