Лежа си и си боледувам. Този път не е толкова романтично като предишния. Няма грейпфрути и ампулите с течен аналгин вече свършиха.

Не знам и дали имам температура, не искам да проверявам. Няма да ми помогне да се оправя. То знанието рядко помага за каквото и да е.

Знам как ще се чувствам през всеки час оттук докато болестта си отиде. Само трябва търпеливо да лежа и да запълвам времето с нещо.

Костилките плюя отривисто, сякаш съм се качила на оградата във Вила Вилекула и с Пипи ядем круши.

Нервността ми е малко вповече, заради прекаленото отпускане.

Няколко седмици преди началото на есента пак истерии, като врящ чайник.

Пълно щастие няма и болестите идват нечакани в иначе прекрасния момент.

По-добре това, отколкото всичко останало.

Пак кихнах. Пуша докато пия сироп за кашлица вместо кафе.

Още 24 часа и ще съм напълно здрава пак.

Кафето с мляко спасява. Хубавата музика също.

бързо оздравявай!