Първа част

Втора част

Трета част

Спрях там, където нашата немалка, но много сплотена групичка се отправи към метрото, за да покори будапещенските забележителности.

Първо и преди всичко трябваше да закусим и да обменим пари. Парите ги казвам нарочно, за да ви припомня случката с майка ми, която се разхожда с две шепи форинти из същите улици 15 години по-рано. Връзката с разказа ми – после.

Честно да си кажа, изобщо не си спомням какво видяхме първо. Знам само, че за един ден видяхме толкова забележителности, колкото и най-запаления японски турист не може да види.

Разбира се, причината за нашето тичане се коренеше само и единствено във факта, че бяхме в Б за съвсем малко време и време за размотаване нямаше.

Ах, да, спомних си. Първият връх, който покорихме, беше катедралата „Свети Стефан“. И като казвам „покорихме“, имам предвид точно това.

Тази грандиозна постройка, освен че е украсена както подобава за всеки католически храм, си има прекрасна базилика с още по-прекрасни вити стълби, които стигат чак да самия купол. А там – тераса, която обикаля целия този купол и се открива гледка към Б ум да ти зайде.

Едната част от нас, чудно защо точно пушачите, се престрашихме да се качим до върха по стъпалата. Е, зави ми се свят като след не мога да намеря сравнение, ама много яко ми се зави свят.

Привиждаха ми се бенедиктински монаси с кафяви роби и въженца с разпятия и сякаш никога нямаше да свършат тия пусти стъпала.

Усилието определено си заслужаваше, което означаваше поредни тежки мигове за фотоапарата ни и изпитание на фотогеничността ни. Фотоапарата изкара, фотогеничността се изложи, но млъкни, сърце.

Дори там, на върха на катедралата, Фред Пери и Кенвъло ни преследваха неумолимо, но това за марковите дрехи, хората, които ги носят, и конформизма е друга песен, която ще изпея друг път.

На слизане мъдро избрахме асансьора и за да не излизаме от атмосферата, се набутахме моментално в криптата на катедралата, в която се съхранява, тука се дръжте, дясната ръка на първия унгарски монарх.

Аз ръката не пожелах да я видя на живо, по некромантия не си падах, но за сметка на това внимателно прочетох легендата за Ръката.

Била намерена не си спомням кога и от кой ( ей за това изкарах 3,40 по история в СУ), и известно време я размотавали от Унгария, през Германия, в Австрия, пак в Унгария, напред-назад, докато не дошли времената, в които науката напреднала до толкова, че изследвали ръката и категорично доказали, че това Е Ръката на Първия, направили й малка стъклена гробница и я изложили в катедралата.

Интересното е, че тази хилядагодишна ръка е запазена така добре, както и мумията на Тутанкамон, и разбира се, никой не знае как това се е получило.

След срещата с птиците на върха и сблъсъка с историята в подземието, морно отпуснахме тела на стъпалата и твърдо взехме решение да не мърдаме оттам поне до следващия ден.

Почивахме активно, спорейки дали азиатките срещу нас са корейки, японки или китайки, дадохме всичко от себе си, за да изглеждаме усмихнати на общите снимки, но неуморимия човек-който-ни-посрещна бодро ни подкани да продължаваме напред в обиколката.

Тъй като в момента правя четири неща едновременно, възнамерявам да спра до тук и най-сетне да кача втората половина от снимките. Кача ли ги, това ще е сигурен знак, че и на пътеписа ми ще му се види края, рано или късно.

... за употреба на алкохол ... /ах, вие трезвеници такива/ ...и унгарската дума за "наздраве", която пък е единствената, която аз знам .... ако не ще я съобщиш на всеослушание ти - да се заема ли аз с тази отговорна задача? :)))))

и аз съм за едно "Наздраве" в нощна Будапеща.
Трябва да опитате неща традиционно от там..., дали имат като национално питие като нашата ракия :):):):)